48

Аз съм клише, а ти вече пиеш вино

“Напиши история за вино”, чух няколко пъти. “100% имаш такава”, “Хайде, кажи ми какво толкова те вълнува това вино?” Та така до днес, когато допивам поредния ром с лайм и кафе от зърна, препичам се под не толкова силното августовско слънце и осъзнавам, че и аз си имам лична история за вино.

Какво става когато разбереш, че виното по някакъв начин ще диктува твоя живот или просто ще стане начин на живот? За повечето хора това е прекалено лесен отговор – вино, опитваш, пиеш, опияняваш се и всичко е едно безкрайно удоволствие. Може би е точно така, но винаги има и друга страна, особено за човек, който е винено клише. Рядко обаче ни се иска да чуваме или да мислим за каквито и да било по-сложни неща, още повече през лятото, още повече по време на така очакваната почивка.

За мен лично пътят ми към виното звучи прекалено логичен – осъзнаване, че това е моята напитка (някъде около 21/22 годишна възраст); висене по цял ден в кварталния магазин за вино (не си го представяйте малка барака с 5 етикета на рафта, беше си специализиран магазин за продажба на вино от цял свят, но с предимство за български вина); дегустации и посещаване на всякакви изложения; запознанства с хора на точно тази вълна; четене (сори, без него не става); работа във винен бар (със солидно винено меню, над 320 вина от цял свят); всекидневни разговори с винени експерти; опитване; истории, отпиване или просто напиване и пак, и пак, и пак. Прекрасно нали?

Истината е, че същинският кеф идва в друг момент – от време на време се чува възклицанието – “баси, заради теб вече пия вино!”. Тадаааам… да, доста удовлетворяващо е да погледнеш в очите на доскоро пиещия бира или твърд алкохол, когато опитва един добър ризлинг и е в абсолютен дзен със себе си и с околния свят.

Тук веднага идва въпросът – кому е нужно това? Easy, tiger – на никого, но пък защо да не се опиташ да възпиташ определени навици в даден човек, защо да не му отвориш очите, че точно тези аспержи не вървят с тази шотландска бира, уискито не е най-подходящият вариант за свинската вратна пържола, десертът ще е в пълна хармония с тази мадейра, а и да – пенливото не е само за Нова година (отворете бутилка газирано в събота по обяд, отпивайте небрежно, докато пускате прахосмукачката и да залагаме дали половинката няма да поиска да опита от това нестандартно досега питие). Та така, моята девешка душа изпитва огромно удоволствие от процеса на малката промяна в околните.

А как започва всичко? Набелязваш си обект на желание – жертва, концетрираш се да проумееш защо аджеба отказва да консумира това чудо наречено вино, изслушваш всички досадни аргументи (не го разбирам, не правя разлика, не намирам никакви такива аромати, какво го миришете, скъпо ми е, преферцунена е тая работа с виното) и когато вече накрая си – ок, it’s enough, тогава идва време за психоатака от твоята клиширана винена особа. Всъщност тук идва най-лесната част (поне за мен). Никак не е трудно осъществимо да покажеш любовта си към виното или простичко казано – да обясниш малките, но важни неща от “живия живот”. Повече от чудесно е да има кой да ти изслуша всички винени клишета и да възприеме поне 50% от това, което те вълнува. А че виното е велико преживяване е повече от ясно – пътешествие до определена точка на света, тероар, лозя, чудене какво точно е преживял уайнмейкъра, как се е справил, защо е решил виното му да е в тази стилистика, каква е била годината, а температурата, колко топло/студено е било, валяло ли е и т.н… но всичко това са хем задължителни, хем въобще не, въпроси. Накрая важното е само едно – вкусно ли ти е това, което ти налях?; ще замениш ли любимата бира/ракия с него, поне тази вечер?

Стъпките са постепенни, непридирчиви, просто носиш и наливаш вино, гледаш реакциите и лицата на околните. Някои са категорични и първично отговарят – “не става”, “не е моето”, “туй какво е – бяло или розе”. Други, усещайки чара на течността, която в момента е в чашите, леко се усмихват, опитват, пият… май е вкусно, май става, май мога цяла вечер да съм на това розе. И така постепенно се превръщаш в човека, който носи много и всякакви бутилки, не минава парти, пътуване, лежерно неделно следобедно събиране или вкусна вечеря без пиене на вино. Изведнъж най-близките ти приятели правят ясна разлика между совиньон блан и шардоне, шенин блан не е порно актриса, австрийският грюнер е страхотен, онова розе от Гърция колко по-различно е от провансалското, имало и друго червено освен мерло и каберне совиньон, и “уаааау!!! може ли да започнем с пенливо?”. С други думи – накрая тихичко ликуваш, приятелите ти вече пият и живеят с виното. Даже ти се сърдят, ако не оправдаеш очакванията и не си подсигурил солидно количество добро вино, понякога даже те нападат – “тази реколта на любимия ми пино ноар въобще не е толкова добра, както преди 2 години”, мдаа, сякаш аз мога да направя нещо по въпроса. Може би няма смисъл от цялото това усложнение на без това странния живот, който се опитваме да водим, но пък както казват по-умните от мен – “ама, то ми е убаво, бе”. Да разкриеш дори и минимална част от силата и красотата на виното, било то само на един човек, е една безкрайно сладка игра, в която накрая всички сме щастливи победители.

Аз съм винено клише, обичам и пия вино и естествено искам по-голямата част от околните да го правят (светът ще е доста по-смислен), но да, достатъчно ми е и че и близък приятел отива до Нова Зеландия – да кара сърф и да посети някоя и друга изба, защото все още си спомня онзи совиньон блан точно от там.

А как стои въпросът с любовта и виното, към него и към човека до теб? Ох, бе! Ето най-интригуващата част. Бас давам, всеки заклет фен на виното някога е изпадал в такава ситуация. Новото гадже няма идея какво е кава и защо я пиеш нон стоп… онази бутилка с красивия етикет, защо постоянно е налична в хладилника ти, защо и в тъжни и в адски щастливи моменти трябва да се отваря пенливо. Не знам, по принцип нищо не трябва, нищо не е задължително, но е толкова по-добре когато видиш как мехурчетата небрежно, но всъщност доста подредено се движат в чашата ти. Хармония, безкрайна динамика, експлозия от аромати, плодове, вкусове. Изведнъж чуваш – “ОК, може ли да опитам от чашата ти?”. Готово. Win! Няма какво да се залъгваме, виното и храната са за споделяне и по тази логика, няма как да делиш и леглото си с човек, който няма отношение към тях. С други думи, новото гадже е новата жертва. Вече съвместният живот е прекрасен и лесен; споделяне на бутилка, чаша Греко ди Туфо заменя малката бира на обяд, откриването на първия корк е върхова победа, която дори е отбелязана с телефонно обаждане – “открих корк и върнах бутилката”. А колко хубаво е дори след година да продължава постоянно да търси онова розе Божоле (всеки си има вкус), изчерпано е, изпихме го… ноември месец пак, ама няма да е същото, нали знаеш.  Сега очакваме ноември.