58

В една бутикла вино има повече истории отколкото, ако обиколиш света

Като се замисля не знам от къде и кога точно се появи любовта ми към виното, но винаги ще помня един ден и една разходка, която се превърна в нарицателно в нашата компания.

Така измислихме и кръстихме нашите планински бягства от шумотевицата на града – винени разходки.
Обожавам планината по всяко време на годината. И така аз и моят приятел често бягахме от лудницата на София през делнични дни. И тъй като обожаваме виното, но не обичаме да пием от бутилка или пластмаса, веднъж, когато беше ранна есен решихме да направим поредна разходка във Витоша, но с „класа“. Взехме кристалните чаши на баба му, възможно най-скъпото вино от винарната му (това е друга забавна история), сложихме екипите за катерене и тръгнахме.

Беше мокро и кално, пътеките бяха обсипани с листа и не беше най-подходящият ден за туризъм. Но вървяхме по тихите пътеки, сипвахме червено вино в кристала и единственият шум, който се чуваше беше от докосващите се чаши. Не помня дори за какво говорихме и дали говорихме, но помня как през цялата винена разходка по мокрите пътеки и хлъзгави морени крепяхме и пазехме кристала и се стараехме да не разлеем и капак от ценната напитка.

Всяка разходка приключвахме на едно и също място – „синята лагуна“ – така си кръстихме едно място край язовира. Там лежахме на тревата, гледахме водата и подрънквахме кристалните чаши пълни с вино, докато не ги изпиехме .. Това бяха най- щастливите дни в живота ми.

След време превърнахме тези разходки в традиция и включихме приятели, но и до днес помня чувството, което изпитвах и тогава. Да си с любимия човек, да си сред спокойствието, красотата и тишината на природата и да се забавляваш от сърце и да се чувстваш обичан и щастлив, че има някой достатъчно луд като теб да се разхожда в калта с теб, да крепи кристала на баба си по планинските чукари и да споделя времето си с теб.