70

Заровена под земята гробница за самотни души

Беше вечер и отново беше сама. Гримира се леко като акцентира на плътните си устни, разхождайки по тях кърваво червило и подчерта дългите си мигли с нещастна черна спирала, която така или иначе щеше да падне от сълзите, които се готвеха да изригнат от тези две планети, които тя наричаше очи. Обходи цялото си тяло с оня лосион, който се оказа, че му стана любим, с идеята, ако случайно съдбата ги срещне. Облече дълга черна рокля, която цветово отговаряше на собственото й настроение и емоции, които не спираха да се трупат на душевния кантар. Обу елегантните си обувки от черен велур и златен заострен връх и тънък ток, взе малката черна чанта и се качи в таксито, отправяйки се към оня бар, който приличаше на нелегална пивница в центъра на града, скрита зад почти изгнила врата. Самия бар беше като заровена под земята гробница, където се разхождаха самотни души. Лееше се джаз и всъщност тая гробница имаше своето очарование, а ток нямаше. Само свещи, навсякъде. Влезе в бара и се настани на притаената в ъгъла маса за двама, взимайки от бара бутилка червено вино. Бавно отпиваше от кървавото гориво, запали една цигара, а две сълзи се боричкаха коя първа да се разходи по бузите й. Беше акомпанирана от самотата си и чашата алкохол в едната ръка, цигарата в другата и сълзите в очите й. Изваяната до безобразие стъклена опаковка на греховната течност я замая. Успокои демоните й, за да извика дяволитите въпроси в главата й. Нямаше го да се приближи до устните й, да я сграбчи хищнически и да обходи кожата й с устни, а сърцето й да изпълни с топлина. Тя беше на ръба да изхвърли тая чанта с износени чувства и да се зареди с кашон червена отрова – лек, с който да прочисти организма си от него. Кой знае дали той щеше да изпълзи от нищото, да потъне в устните й и да я отвлече в обятията си? Кой знае? Историята мълчи…