66


Елица Петрова

Занимавам се с комуникация – и професионално, и като хоби. Обичам да пиша, пътешествам, да се запознавам с интересни хора, събития, места.

Share Story: Share on FacebookTweet about this on Twitter
Приказка за края на света и обратно

2080 година.

Още преди години имаше изгледи за такъв развой на събитията, но сякаш не бяха му достигнали опит и познания, за да разбере, че човечеството наистина може да приключи. Да, да приключи. Точно така. Толкова безславно – унищожено от някакви гъби.

… „Каква ирония!“ –  мислеше си професор Вадим Сенкевич, пишейки химични формули, и повдигайки очилата над носа си. Побелялата му коса му пречеше, но той упорито я махаше. Толкова години неуморен труд, толкова проучвания, изследвания, толкова хиляди хора, впрегнати в изучаването на Царство Гъби по света. И въпреки че бяха открити около 200 000 вида, така и не се стигна до опознаването на още поне толкова. „Човечеството се оказа слабо пред няколко вида гъби, които постепенно ни превзеха!“ – мислеше си ученият. „Но – каза си той – никога не е късно, никога не е късно…“ И продължаваше трескаво да работи върху най-важния проект в живота си, посветен на изучаването на Гъбите, а именно – как да открие убиец на Чудовището, завзело Земята.

Останахме около 500 човека по цялото земно кълбо. Гъбите, упорито изучавани десетилетия наред от най-прочутите учени по света, се оказаха толкова непознати. Помня колко филми се направиха за края на живота на Земята и колко далече бяха те от истината. Той, убиецът, е бил винаги до нас и сред нас, криейки се под общото название Гъби. От това Царство се активизираха такива странни видове, които бавно превзеха живия свят отвътре – изграждайки огромни колонии в телата. Постепенно превзеха и умовете. Започнаха да контролират хората, животните, растенията и да ги карат да се самоунищожават или да погубват други живи същества. Адското самоизяждане и убийство продължи около месец. На Земята останаха само сгради, вещи, вода, гъби и малко хора. Никой не разбра защо и как започна всичко.
Гъбите винаги са се хранели с мъртва материя. И всичко това се превърна в огромно хищно пиршество за тях. Може би се бяха повлияли и от радиацията на опитните атомни бомби, кой знае. Всичко тънеше в развалини и навсякъде се виждаха следите от жълтото чудовище, вилняло навсякъде.
Хората, които се спасихме, го направихме по чудо, криейки се от всякакви живи същества, до които бяха успели да се докоснат мутиралите гъби. Все още обаче бяхме пръснати в няколко държави. Общувахме помежду си с радиовръзка.
Освен професора, имаше още петима учени, които също търсеха някакво спасение. Останалите оцелели бяха обзети от тихо отчаяние. Навсякъде беше сиво, черно, кафяво, пълно с остатъци от земния живот. И тук-там жълти лиги от гъбите, разписали се навсякъде. Беше пълно с мъртви хора, животни, растения.

Реших да разсея малко проф. Сенкевич. Твърде много дни и нощи търсеше изход от ситуацията. Аз пък пишех моите книги. Какво да правя, не съм учен, не можех да помогна с нищо. Случайно бях попаднала в лабораторията. А толкова бих искала и аз да помогна. Но бях изучавала само литература. И пишех цял живот…

Докато се чудех как да го откъсна поне за малко от животоспасяващото дело, погледът ми попадна на някаква захвърлена бутилка вино сред купища вещи. Беше прашлясала. Логично, в лаборатория на учени едва ли чистотата е особено на почит. Позабърсах бутилката. На етикета пишеше “Бабич”. „Я, хърватското вино!“ – казах си аз. Отдавна не бях усещала аромата му. Много бързо го отворих, радвайки се, че виждам нещо истинско. Отдавна нямаше храна никъде. Вода имаше в изобилие.

Живителният аромат ме опияни. Намерих две чаши и щуро завиках: “Професоре, не можете да повярвате, открих вино. Винооо!” Вадим Сенкевич ме погледна възмутено изпод очилата. Въздъхна тежко. И пророни: “Как изобщо ти е до вино, млада девойко, когато още след някой и друг ден ще измрем…Няма шанс да открия противоотрова срещу тая гъба…Няма. Ще умрем и това е.”

Подадох му чаша, но той поклати глава и се зарови в листове хартии, върху които непрекъснато пишеше, докато до него работеше компютър, който в случая не му трябваше. Излязох с другата чаша навън да глътна поне малко въздух. Днес не бяхме се чули още с останалия жив свят…

Заразхождах се около къщата. Навсякъде жълтите гъбични следи… „Поне си отива жълто на сиво“ – мислех си аз. Пиех си виното. И усещах животворната му сила по всичките си клетки. Почувствах се щастлива.

Но нещеш ли се спънах и се сгромолясах с чашата. Тя се пръсна на хиляди парчета. И в тоя момент видях как течността, попадайки върху остатъците от жълта гъба, я унищожава. Трябваше много да внимавам да не се докосвам до какъвто и да е остатък от гъба. Заогледах се паникьосано да не би, падайки, да съм пипнала някое жълто остатъче. Не бях. Но виното беше попарило изцяло жълтата напаст, върху която бях го изляла, без да искам.

Онемях. “Професоре! – извиках аз – Професоре!” Втурнах се вътре и казах на побелелия зомбиран учен какво се е случило с гъбата, като попадна вино върху нея. Той не ме чуваше. Толкова отчаяно пишеше някакви формули за уж някакви експериментални течности. Задърпах го и изкрещях да излезе навън. Проф. Сенкевич тъжно ме погледна. “Горката писателка – сигурно си казваше той, -полудява след месец без храна!“

Все пак обаче стана. Излязохме навън. Носех бутилката вино. Веднага намерих жълти следи от чудовището. Изсипах от пенливата течност. И моментално изчезнаха. За секунди нямаше и помен от гъбата, остана само виното, разлято по земята. Професорът извика. Свали си очилата. Потърка очите и пак си сложи очилата да види. Търсеше жълтото под виното. Започна да пипа с ръце, въпреки че знаеше, че трябва да избягваме досег с гъбите. Нямаше нищо. И помен от гъба.

Взе бутилката и затича наоколо. Бързо намери още жълти гъбични остатъци. Поля ги с виното. Изчезнаха за секунди. Като сярна киселина или цианкалий. Или не знам и аз с какво да го оприлича.

Вадим Сенкевич се развика. Подаде ми бутилката и почна да скача в луд екстаз. “Не разбираш ли, това е! – викаше той. – Това еее! Ние сме спасени! Нали виждаш и ти – виното ги  ликвидира. Боже! Не мога да повярвам! Лекът е бил винаги с нас. А ние го търсехме в невъзможни формули и всякакви смеси…”

2110 година.

И така, без да искам, открих убиеца на вредителя от Царство Гъби. Докато се спънах с една чаша вино „Бабич” върху активизиралите се творения, плъзнали по цялата Земя.

Професорът отдавна не е между живите. Аз продължавам да пиша моите творби. Днес лека- полека човечеството се съвзема, започвайки всичко почти отначало. И разбира се – произвежда се много вино. Знаем, че без него животът на Земята е немислим.