38

Ред сълзи, ред сополи, гадно вино

Понеделник вечер. По принцип всеобщото разбиране е, че понеделниците трябва да се мразят. Майка ми винаги ми казваше, че ако всички са наопаки, аз съм на кюстреме – и беше права. Именно поради тази причина, за мен понеделникът е като сряда… например. В този понеделник обаче, аз се прибрах освирепял от глад вкъщи – направо усещах как клетките в тялото ми пукат като пуканки в микровълновата, но не от щастие – те просто си умираха. От глад. Тъй като живея с малката си сестра, на нея е делегирана най-важната задача в нашето скромно семейство, а именно да сготви на освирепелия си брат. След кратко съвещание с майка ни по телефона, тя схваща как се случват нещата според рецептата и се започва. Беше ми казала, че след около час ще ям.

И чаках. Чаках. Започна да ми писва да чакам. Попитах какво става. Отговори, че картофите не са се сварили. Докато обмислях варианти как да помогнем на картофите да се сварят, в главата ми се прокрадна мисълта за алкохол. Знаех, че има половин бутилка гроздова на вратата на хладилника, но не съм по ракията, та в главата ми изплува една брилянтна идея – вино.

Докато в главата ми течеше монологът какво аджеба ми се пие, се бяха изнизали няколко минути, в които съм стоял като хипнотизиран пред лаптопа в хола без и дума да продумам. Също така, тези заветни картофи са били връщани обратно във фурната още минимум 2 пъти за по 10 минути. Явно доста съм го ударил на мисъл. В един красив момент, сестра ми дойде и ми каза, че трябва да излиза. Погледнах я с празен поглед и не знаех какво да кажа. Реално разбирам по-добре космоса, отколкото готвенето. По погледа ми тя разбра каква точно мисловна дейност протича зад тия красиви очи и започна обяснението:

Гюведжетата трябва да стоят още 20 минути във фурната, след което ги вадиш всички заедно, чукваш по едно яйце във всяко и ги връщаш обратно за 5 минути. След което си готов.

Потвърдих, че съм разбрал, тя натърти още няколко пъти, че всичко това трябва да го направя едновременно за 6-те глинени съда, на ум си казах „Даааа, дааааа“ и продължих да си мисля как ей сега ще си сипя.

Настроих си аларма за след 20 минути, за да не проспя момента с ваденето, защото обикновено като го проспиш и след 7 години тръгва на училище…

…и започнах да се чудя къде е виното. Бях сигурен, че имам поне бутилка и половина. Намерих половинката, извадих тапата – по миризмата прецених, че цивилизацията в шишето вече е открила колелото. Реших да не си рискувам живота и оставих бутилката до кофата за боклук. Започнах издирването на неотворената бутилка. След като обърнах почти целия апартамент и повечето саксии и не я открих реших, че вече е редно да се обадя на сестра ми и да я попитам дали случайно на бутилката не й се е случила случка докато е чистила или докато се е чудила как да не изчисти.

Преждевременно обаче, 20-те минути изтекоха. Погледнах с ужас печката и моментално в главата ми изплува думата „горещо е“. Мразя горещината. Отворих фурната и като всеки човек с IQ, колкото стайна температура, моментално си надвесих главата над зеещата вратичка. Естествено ме лъхна такава топлина отвътре, че направо ми се прииска да се бях родил гущер. Взех се в ръце, взех и „огнеупорната ръкавица“, както я наричах и една подгизнала кърпа от мивката и се заех да вадя глинените съдове един по един отвън. Тези 3 най-отзад бяха най-сложни, защото там беше и най-топло… или просто се бях запалил, не знам. Вдигнах капачетата на съдовете с охкане и ги оставих настрани. Заех се с яйцата. Едно по едно ги счупих и изсипах съдържанието от черупките върху ястията в глинените съдове. Сега идваше забавната част – трябваше да ги върна обратно. Намокрих си ръцете, намокрих и ръкохватките и се заех. Напъхах тези най-отзад, но естествено не прецених как ги слагам и се наложи да бъркам отново, защото не се събираха. След като ги наредих и затворих фурната, вече бях сигурен, че ставам за огнеборец.

Обадих се на сестра ми:

Абе, сещаш ли се за онази бутилка вино, дето стоеше вкъщи зад китайската роза?

Ами…няма я вече.

Как така?

Занесох я преди 2 дни у Борко и я изпихме с момичетата. Казах ти още тогава. Помниш по 3 минути.

Бях потресен. Нямах вино. Сега какво щях да правя? Денонощното до вкъщи не разполага с читав алкохол. По-добре жаден, отколкото в токсикологията. И тогава получих проблясък. Тази вечер се бях прибрал с подарък от фирмата – бутилка вино. Казах си „Браво бе, ти си капитан Планета!“ и започнах да търся тирбушона, за да я отворя. Отворих я, напъхах гърлото на бутилката в носа си с идеята да усетя аромата му, но не усетих нищо, защото зрението ми е по-добро от обонянието ми в пъти. Извадих чаша от шкафа и си налях. Алелуя. Отвори ми се банкетната клапа.

Това беше най-гадното вино, което бях пил през живота си. Беше толкова горчиво-кисело, че …дори не разполагам с толкова много и подходящи епитети, с които да опиша вкуса в устата си. Сякаш бях вкусил от онези сладкиши от Куала Лумпур, които един колега донесе в офиса – тогава ядох сандвич със сьомга, за да си оправя вкуса в устата.

Сега вече исках да се разплача.