29

От Стара до Нова Зеландия или моята история с Бабич

Бабич от Малборо или Малборо Бабич? Факт е, че Новозеландския Совиньон блан е толкова модерен в България в последните години, че под марката „Марлборо“ все повече хора разбират виното, а не цигарите както беше в съвсем близкото минало. Модата донесе много продажби и все повече вносители и много нови етикети. Стана малко пренаселено вече…

Но Бабич Класик Совиньон блан за 10 години в България е вече много разпознаваем бранд и един от лидерите в продажбите на новозеландски бели вина. Аз, като търговец на вино, продавам Бабич от първата година и мога да кажа, че качеството на виното е толкова високо и с такава постоянност, която дори ме е учудвала. Но имало защо…

През 2016 година, февруари, неизвестно за мен как така се случи, но ме поканиха да посетя Бабич в Нова Зеландия! Вносителят Бибендум има добрата практика да води търговци, ресторантьори и клиенти на винени турове в свои доставчици. Най-често в България, Италия, Франция, Испания разбира се.

Аз никога не съм пътувал извън Европа, но кампанията на Бабич „100 години, 100 истории“ ме заведе в Нова Зеландия! Факт е, че мен не ме бяха канили от 7-8 години на такъв тур извън България и може да съм бил натрупал точки, ха-ха! Пътуване до другия край на света – 40 часа с China Southern Airlines. София-Амстердам, 8 часа престой на летището, Амстердам – Гуанджоу – 11 часа полет, престой на летището, Гуанджоу – Оукланд – 12 часа полет. Слънцето се върти около самолетите, сменят се часови зони, не знаеш къде си и по кое време си, накрая няма смисъл. Помня добре изгрева на слънцето над Тихия Океан само 30 минути преди кацането на втората сутрин в Оукланд! Прелетяхме от Old Zealand до New Zealand, тръгнахме през февруари и кацнахме в „края на август“ при тази обърната сезонност в южното полукълбо!

На другия ден в 9,30 часа (вече леко поизгоряли на това коварно слънце) пристигнахме в 100 годишната винарна Бабич в столицата Оукланд. Намира се на ул. Бабич в предградията на двумилионния град. Заобиколена от 160 дка лозя , които са най-скъпите лозя в Нова Зеландия! Не заради уникалния тероар, а заради това че могат да бъдат продадени за парцели за къщи.

Караме в невероятно зелен квартал, минаваме покрай къщата на Джо Бабич, спираме пред друга къща, която се оказва офиса на винарната, посрещнати сме с „добре дошли“ от Джо Бабич, Питър Бабич и Дейвид Бабич!

Ние все още не знаем къде се намираме, срещаме се с живите легенди на новозеландската винена история, част от тези хървати, дали началото на най-известните новозеландски винарни. Последва поканата да се присъединим за традиционна закуска с чай в 10,00 часа с другите служители в офиса. Все пак традициите са си традиции в тази 100-годишна семейна винарна, а и да си признаем, закуската ни даде възможност да поседнем и да се поокопитим поне за малко.

Последва обиколка с Питър Бабич из винарната. Тук вече нищо не можеше да ни учуди технологично, все пак всички нововъзникнали български винарни са ултамодерни и свръхдобре екипирани с оборудване. Но за първи път се сблъскваме с това, което след това ще бъде урокът, научен в Нова Зеландия – практичност, ефективност, здрав разум! Без европейски субсидии, без лукс, без показност. Урокът как се съгражда 100 години и не се руши това, което може да се ползва ефективно. И навсякъде лъха уютът на малкото, семейното. Енотеката на винарната е поместена чудесно в бившия бетонен ферментатор; мястото за почивка на персонала с масата за билярд, по-стара от винарната; състезание за най-интересна история всяка реколта, която се печата на тениските на екипа; наградата за победителя – вечеря за двама във фенси ресторант; старото дърво, което е в двора – описано в регистрите на общината; отсреща е гаражът на Йосип Бабич – изграден от ръчно отляти от него бетонни блокчета – тухли в „свободното му време“. Това е историята – много труд, сплотено семейство, три поколения работа.

Бързаме да свършим обиколката, защото в 13,00 часа традицията повелява да се обядва по новозеландски – много вкусни сандвичи, а след 30 минути всеки може, ако иска, да продължи работата. Това не са дълъг, тежък обяд и почивка – няма време, тук се работи!

Имахме кратко представяне на задачите по Кампания „100 години Бабич“ от търговския директор Джон Ланг, който 13 години вече работи за Бабич и от Никол, новият маркетинг директор, която има задачата да изпрати Бабич във втората половина на 21 век.

В 15,00 часа имахме прекъсване от Джо и Питър Бабич, които пазят традициите на следобедната закуска с много вкусни сладки и соленки. Вече се чувстваме като хобити, чудим се кога е следващото похапване за 30 минутки, но си признаваме че това ни прави по-отпочинали и по-ефективни!

Дегустацията на вината се води отново от Питър Бабич, който знае всички детайли за всяко едно вино, а историята на най-известните брандове я чуваме от първа ръка, така да се каже. Възползваме се да зададем всички въпроси, които някога сме имали и започваме да проумяваме, че сортът Совиньон блан е важен за бизнеса и износа, но всъщност е малка част от портфолиото и една последна четвърт в 100 годишната история на Бабич.

На другата сутрин отиваме на вътрешни авиолинии, нещо като автогара, а и билетите за Малборо са все едно си купуваме билет за рейса София – Дупница, с извинение.

Политаме над Земята на големия бял облак (Аотеароа – Нова Зеландия на маорски) и долитаме до Южния остров. Кацаме на летището, което е единственото все още празно място в Малборо, сред безкрайно море от лозя (260 000 дка, засадени през последните 30 години).

Интересното е че сред това зелено море стърчат голи , пустинни хълмове, а нали нас са ни учили че лозето става най-добре на баир?! Обаче лозарите Дейвид и Джон от Малборо, по-късно ни „светват“ че лозе на баир се обработва трудно, водата за напояване се качва с помпи, комбайните за бране не могат да берат, има риск от замръзване на лозята, в крайна сметка е нерентабилно и неконкурентно.

Двамата се грижат за 2300 дка лозя на Бабич, в Малборо. Има и 900 дка на северния остров – Джимлет Гравълс, в Хокс Бей и старите лозя в Оукланд.

Караме покрай реката Вайрау, отсреща е залива Клауди Бей, зад нас са хълмовете Уидър Хилс, пихме кафе в Сейнт Клер китчън, движим се по улица Рапаура – всички познати и доста други непознати етикети на вина от Малборо. Но най-хубавия спомен ще ми остане от лозята в Кауслип Вали, по горното течение на реката Уайхойпай, приток на Вайрау. Лозята са над равнината, доста приличат на европейски, имат в тях обаче големи газови горелки (приличат на ветрогенератори) , с които топлят лозята в студено време и когато пада замръзяваща слана.

Виното следва тероара – затова Кауслип Вали е любимият ми Совиньон Блан Сингъл Винярд на Бабич! 660 дка лозя! Има още много и различни лозя – Ешалон на Уайхойпай – 790дка; новите изцяло органично отглеждани лозя Хедуотърс; Вайрау – 600 дка; Тетли брук – 640 дка; Уейкфийлд даун – 420 дка. Всички са компактни и ефективни за работа с машини.

От лозята в новата винарна, открита през 2014 годинана, Бабич в Малборо. Тя е 6 пъти по-голяма от тази, която посетихме в Оукланд. Практичност и ефективност. Отиваме на дегустация с тукашния главен винар (немеца Йенс Меркел – още един) – Совиньоните Класик, Черен етикет – бленд от различни тероари, Уайнмейкърс резърв – майсторски отлежал в дъб, Сингъл винярдите, които изброихме по-горе.

И още какво опитахме? Бабич Пино Гри – класик и черен етикет; Органик Шардоне (моят фаворит); Органик Совиньон, Органик Албариньо, Органик Грюнер Велтлинер, Органик Пино ноар… Розе от Пино ноар – самоток!

Започваме да осъзнаваме, че това е едно благословено място за правене на ароматни вина. Поради високото ниво на UV лъчение (озоновата дупка) има много високо съдържание на първичните вещества в гроздето; практикуване на нощно машинно бране, което повишава до 10 пъти тиолите в гроздето, спрямо ръчното бране и температурите, дори и през лятото не превишават 30 градуса през деня, а през нощта падат до 8-9 градуса! Затова къснозреещият сорт Совиньон блан може често да бъде оставен на лозето чак до края на еквивалента на европейския месец октомври. В сравнение при нас в България или Гърция, гроздоберът започва през август или началото на септември. Разликата е в натрупване на аромати, бавно узряване и бързо машинно бране в точно подбрания от технолозите момент!

Може да се каже, че природните дадености са идеални за отглеждане на бели ароматни сортове или че тероара е дар от бога, че хората са важни с техните знания и още какво ли не. Но засаждането на лозя започва само преди тридесетина години и то с това, че земята е била изключително евтина и един от хърватите засажда шардоне. Да, шардоне, защото това е било модерният сорт тогава. А преди винарството да завладее Малборо, най-известният експортен продукт е бил чесън – да, именно чесън! Местните се похвалиха, че и досега произвеждат чесън с най-високо качество и конкурирали китайския без проблем.

Всъщност всички експортни продукти на Нова Зеландия са винаги с най-високо качество и съответно висока алтернативна цена, но без проблем се справят с конкуренцията. Агнешко месо (40 млн. овце), мляко, вълна, еленско месо от ферми (1,5 млн. благородни елени), рибни и морски продукти, някъде тук е виното като важност, висококачествен хмел за бира и т.н., безкраен е списъкът за износ. Това, което внасят е… туристи! 4 млн. платежоспособни туристи, любители на природата.

Една поредна история с Бабич – те се редят една след друга, от само себе си… Смятах да спра с описанието на Малборо, за да Ви разкажа за Хоукс бей и Джимлет гравълс. Там историята с производителя на цимент Холсим е, че искал да купи земите с над 30 метра чакълени наноси от реката Нгарероро, но местните хора решили, че камъните са много по-ценни в земята, за да става добро вино, отколкото да ги изкопаят и използват за цимент. Факт е, че най-прочутото в Нова Зеландия вино на Бабич е Айрънгейт Шардоне, както и червените Джимлет гравълс Сира, Айрънгейт и Патриарх. Червените вина на Бабич се продават много успешно в Китай и това е още един пример за диверсификация и ефективност – да не разчиташ само на един бял сорт, пък бил и той толкова успешен.

Това са моите спомени с Бабич, които успях да напиша, другите остават в главата ми.

Историята на едни хора, за които няма бариери. Които са дошли от една малка балканска държава, пътували с кораби от другия край на света, за да намерят своята нова родина в Нова Зеландия.

Работили какво ли не, за да успеят. Съградили успешен семеен бизнес. В началото с кон и каруца са доставяли вино (основно портвайн) до клиенти в Оукланд. През Втората световна война са доставяли за американската армия вино, след това трапезни вина от мюлер тюргау, шардоне, пинотаж. Днес Бабич са голяма, но все още семейна новозеландска винарна, с много лозя в три региона, с нова модерна винарна с голям капацитет и възможност за бързо разширяване, с новите серии – черен етикет и органик вина.

Хора, живеещи в настоящето, здраво стъпили на краката си. Без страх от бъдещето, ориентирани към клиентите си. Защото ако Марлборо Совиньон блан не се продава толкова добре и отмине модата, те може да доставят висококачествени вина от Пино гри, или Шардоне, или Розе, или Спарклинг вина, или Асиртико, защо не. Важно е да знаеш силните и слабите си страни, да си ефективен и винаги да се стремиш към най-качествения продукт на най-добрата цена.

Благодаря на Бабич за възможността, която ми предоставиха за тяхната 100 годишнина – да се запозная с истински хора в истинска държава!