16

По Камино с раница и вино

След тридесет и три дни и над 800км.пеша, прекосявайки северна Испания- ето ме в крайната точка от моето пътешествие – катедралата Сантяго де Компостела с прекрасното усещане за лично постижение. Виждам Барбара, приближавам до нея, прегръщаме се, викаме, смеем се…отиваме в едно от многобройните ресторантчета, за да се сбогуваме и се сещам за деня, в който се запознахме.

Денят е хладен, но слънчев. Пътят минава през хълмиста, камениста местност. Изкачване и спускане, доста е уморително, но с усещането, че наистина си жив. Решавам да отседна в първото селце. Къщите са от камък, старинни и красиви. Излизам пред албергето на слънце, а там късо подстригана жена със сребърна коса и широка усмивка ме заговаря; -“Would you like some wine?“  -“Sure!“ -“Help yourself.“ Взимам чаша, наливам си вино и сядам до нея. Това  е Барбара, пенсионирана полицайка от Чикаго. -“Cheers.“  Отпиваме и започва разговор за умората, мазолите, времето, кой защо е тук…..атмосферата е толкова простичка, естествена и непринудена, а към края на бутилката се чувстваме като стари приятели. Тя отива да си почива, а аз в единственото магазинче, което за щастие работи. Купувам бутилка вино и някакъв твърд черен хляб, взимам от раницата парче кашкавал и сядам на каменната пейка пред една къща. Пускам си музика, паля цигара и отпивам.  На залязващото слънце цветовете на къщите са меки и още по-красиви, камъкът излъчва събраната топлина, която приятно се допълва с тази от виното, което е от областта Валдепеня – Резерва 2010г. Ароматите избухват от чашата –  зрели къпини, череши… усещам зова им -“Опитай ме, вкуси ме…“ Плодово, сочно и пивко…. Всяка глътка поражда не просто желание, а необходимост от следваща. С времето се променя, разгръща се, долавям шоколад, тютюн, сладко от сини сливи- това вино е създадено, за да носи наслада. Хлябът е ръчен,  с орехи, стафиди и зверски вкусен. Идеално се съчетава с кашкавала и виното. И в този момент съм убеден, че ако щастието имаше аромат и вкус, то аз ги бях намерил.

Мислите ми ме връщат на  разговора с Барбара; Чикаго-София  два различни свята, а в същността си хората навсякъде сме еднакви. И двамата ни боляха краката, сменяхме лепенките на мазолите, мислехме си за любимите хора вкъщи, за това дали утре ще вали, за свободата и лекотата, с които Камино те изпълва и които са така краткотрайни в другия така наречен „реален живот“…..  И там на тази каменна пейка, в това затънтено селце, на стотици километри от семейството и приятелите си (за първи път не си спомням от кога) усетих вътре в себе си Спокойствието и Равновесието (които винаги съм търсил) толкова осезателни, толкова категорични и невероятно хубави, че исках да ги имам завинаги. В слушалките Ани Ленъкс пееше „I put a spell on you…“  Да така беше, Камино наистина ме омагьосваше. С всеки изминал ден все повече.

С Барбара излизаме от ресторантчето, прегръщаме се и всеки тръгва в своята посока.

Вървя сам по непознатите улици на Сантяго, но не се чувствам самотен защото нещо по-голямо и по- силно е превзело съзнанието ми. Мисълта, че утре се прибирам у дома.